Основни статии: Ромул и Рем и Седмината царе на Рим

Според легендата Рим е основан на 21 април 753 г. пр.н.е. от братята близнаци Ромул и Рем, произлизащи от троянския принц Еней^[1], които са били и внуци на латинския цар Нумитор от Алба Лонга. Царят е бил изхвърлен от трона от жестокия си брат Амулий, докато в същото време неговата дъщеря (на Нумитор), Рея Силвия, е родила.^[2][3] Рея Силвия е била весталка и е била прелъстена от бог Марс, заради което близнаците са с наполовина божествен произход.

Амулий, новият цар на Алба Лонга, се страхувал, че Ромул и Рем могат да си върнат трона и за това е заръчал те да бъдат удавени.^[3] Но вълчица (според други източници – съпруга на овчар) ги спасила и отгледала, и когато те порастват достатъчно си връщат трона на Нумитор в Алба Лонга.^[4][5]

Близнаците след това основали техен собствен град, но Ромул убил Рем в спор кой от тях двамата да управлява като цар на Рим; макар че според други източници кавгата е била за това кой да даде името си на града.^[6] В крайна сметка Ромул дава името на града.^[7] Тъй като Рим е бил изоставен от жени, според легендата латините поканили сабиняните на фестивал и откраднали техните неженени девици, което довело до интеграция на латините и сабиняните.^[8]

Градът Рим израснал от заселванията около брод на река Тибър – търговски и транспортен кръстопът. Според археологически данни Рим е вероятно основан някъде около 8 век пр.н.е., макар че е възможно да е съществувал още през 10 век пр.н.е., когато вероятно е бил обитаван от латинско племе на върха на Палатинския хълм.^[9][10]

Етруските, които по-рано населявали северната част на Етрурия, изглежда са били установили политически контрол в региона през късния 7 век пр.н.е., формирайки аристократичен и монархически елит. Етруските загубват своето надмощие в края 6 век пр.н.е. и в тогава латините и сабиняните възстановяват своето управление, създавайки републиката, която поставила по-сериозни ограничения върху възможността управляващите да упражняват прекомерна власт.^[11]

Римската традиция, както и археологическите доказателства, сочат за комплекс, който е бил част от Римския форум, и който е бил седалището на властта на римския цар, там също е положено началото на религиозен център. Нума Помпилий става вторият цар на Рим, наследявайки Ромул. Той започва най-големите строителни проекти в Рим, начело с царския палат в Регия и комплекса на Весталките.

 Основна статия: Римска република

Според традицията и по-късни автори като Ливий Римската република е установена около 509 г. пр.н.е., когато последният от Седемте царе на Рим, Тарквиний Горди, е свален от власт и е установена система, базирана на годишно избирани магистрати и различни представителни събрания.^[12] Конституцията е установила серия от проверки и баланси, както и разделение на властите. Най-важните магистрати били двамата консули, които заедно упражнявали изпълнителна власт като imperium (ролята на военното командване на държавата).^[13] Консулите е трябвало да работят със Сената, който първоначално бил консултативен съвет на благородниците или патрициите, но по-късно се разраства по големина и власт.^[14]

Други магистрати в Републиката са преторите, едилите и квесторите.^[15] Първоначално магистратурите са можели да бъдат заемани само от патриции, но по-късно стават достъпни и за плебеите.^[16] Гласуващите събрания в Републиката включват центуриатно събрание (comitia centuriata), което е гласувало по въпроси, свързани с войната и мира, и е избирало мъже за най-важните постове, както и племенно събрание (comitia tributa), което е взимало решения за по-маловажните постове.^[17]

Римляните постепенно подчинили другите народи от италианския полуостров, включително етруските.^[18] Последната заплаха за хегемонията на римляните се появява, когато Таранто, основна гръцка колония спечелва помощта на Пир от Епир през 281 г. пр.н.е., но тази кампания се проваля също както и други.^[19][20] Римляните подсигурили техните завоевания, като основали римски колонии в стратегически райони и така установявали контрол над тях.^[21] През втората половина на 3 век пр.н.е. Рим се сблъсква с Картаген в първата от трите Пунически войни. Тези войни довели до първите презморски завоевания за Рим – на Сицилия и Испинаия – и възходът на Рим като значителна имперска сила.^[22][23] След като побеждават древногръцкото царство Македония и Селевкидското царство през 2 век пр.н.е. римляните се превърнали в доминираща нация в Средиземноморието.^[24][25]

Но външната доминация довела до вътрешни борби. Сенаторите забогатели за сметка на провинциите, но войниците, които били дребни фермери, и които били дълго време далеч от дома, не можели да запазят земите си, плюс увеличаващата се зависимост от чужди роби, както и увеличаващата се латифундия, всичко това взето заедно намалило възможността за заплатена работа.^[26][27]

Приходите от военно плячкосване, меркантилизма в новите провинции, преотстъпеният данък създали нови икономически възможности за богатите, формирайки нова класа от търговци – етруските.^[28] Lex Claudia (закон, предотвратяващ забогатяването на сенаторските семейства от презморска търговия) все пак забранявал на сенаторските синове да притежават търговски кораби с капацитет над 300 амфори. Сенаторите обаче често заобикаляли различните търговски забрани, а по отношение на конниците, които теоретично имали право да бъдат част от сената – влизали в непрестанни кавги, блокирайки нееднократно важни аграрни реформи и отказвайки на класата на конниците по-съществен глас в управлението.

Банди от безработни от градовете, контролирани от съперничещи сенатори, сплашвали електората с насилие. Ситуацията ескалирала в късния 2 век пр.н.е. при братята Гракхи, двойка трибуни, които се опитали да въведат реформа в законодателството, което да преразпредели основните собствености върху земите на патрициите между плебеите. И двамата братя били убити, но Сенатът приел някои от техните реформи в опит да умиротвори растящото недоволство на плебеите и класата на конниците.

Отказът от Римско гражданство за присъединените италиански градове довел до Съюзническата война (91 – 88 г. пр.н.е.).^[29] Военните реформи на Гай Марий довели до това, че войниците често били по-лоялни на своя командир, отколкото на града, и един притежаващ власт военачалник можел да шантажира града и Сената.^[30] Това довело до гражданска война между Марий и неговото протеже Сула, и кулминирало в диктатурата на Сула от 81 – 79 г. пр.н.е.^[31]

В средата на 1 век пр.н.е. трима мъже – Юлий Цезар, Помпей и Крас – формирали таен пакт, Първи триумвират, да контролират Републиката. След завоеванието на Галия от Цезар, пререкание между Цезар и Сената довело до гражданска война, при която Помпей предвождал силите на Сената. Цезар излязъл победител и става диктатор.^[32]

През 44 г. пр.н.е. Цезар е убит от сенаторите, които се противопоставяли на неговата абсолютна власт и искали да възвърнат конституционното управление, но след това Втори триумвират, състоящ се от посочения наследник на Цезар Октавиан и неговите поддръжници Марк Антоний и Лепид взимат властта.^[33][34] Въпреки това този алианс скоро залязъл в нова борба за доминация. Лепид е изпратен в изгнание и когато Октавиан побеждава Антоний и Клеопатра в битката при Акциум през 31 г. пр.н.е. той става неоспоримият владетел на Рим.^[35]

 Основна статия: Римска империя

След като побеждава враговете си, Октавиан приема името Август и си приписва абсолютна власт, запазвайки само претенция за републиканска форма на управление.^[36] Неговият посочен наследник, Тиберий, успява да вземе властта без сериозна опозиция, установявайки Юлиево-Клавдиева династия, която продължава до смъртта на Нерон през 68 г.^[37] Териториалната експанзия на това, което днес е познато като Римска империя продължава и държавата остава стабилна^[38] въпреки серията от императори, които най-често са смятани като покварени и корумпирани (например Калигула според някои е бил луд и Нерон е имал репутацията на притежаващ жестокост и на притежаващ по-сериозен интерес от личните си дела, отколкото от въпросите на държавата^[39])

Тяхното управление е последвано от Флавиева династия^[40]. По време на управлението на Петимата добри императори (96 – 180), империята достигнала своя териториален, икономически и културен зенит.^[41] Държавата била стабилна едновременно от вътрешни и външни заплахи и Империята просперирала по време на Pax Romana (римския мир).^[42][43] Със завоеванието на Дакия по време на управлението на Траян империята достигнала своя връх на териториална експанзия; властта на Рим сега се разпростирала на 2.5 милиона квадратни мили (6.5 милиона km²)^[44]. Антониновата епидемия, която се разпространила из империята през 165 – 180 г. убила вероятно около 5 милиона души.^[45]

Периодът между 193 и 235 е доминиран от Династията на Северите, излъчили няколко некомпетентни управника, като Елагабал^[46]. Това и увеличаващото се влияние на армията на имперското наследяване води до дълъг период на империален колапс и външни инвазии, известни като Криза на 3 век^[47][48] Кризата е прекратена при по-компетентното управление на Диоклециан, който през 293 разделя империята на източна и западна половина, управлявани от тетрархия от двама съимператори и техните младши колеги.^[49]

Различните съуправници на империята се състезават и борят за надмощие повече от половин век. На 11 май 330 г. император Константин I избира за своя столица Византион, преименуван на Константинопол.^[50] Империята е перманентно разделена на Източна римска империя (по-късно станала известна като Византийска империя) и Западна римска империя през 395.^[51]

Западната империя е непрестанно тормозена от варварски инвазии и постепенният упадък на Западната римска империя продължава през вековете.^[52] През IV век миграцията на запад на хуните кара вестготите да търсят убежище по границите на Римската империя.^[53] През 410 вестготите под ръководството на Аларих I разграбили Рим.^[54]

Вандалите нахлуват в римските провинции Галия, Испания и в Северна Африка и през 455 г. плячкосват Рим.^[55] На 4 септември 476 г. германският вожд Одоакър принуждава последния римски император Ромул Августул да абдикира на запад.^[56] Така приключва продължилото 1200 години управление на Рим на Запад.^[57]

 Основна статия: Латински език

Родният език на римляните е латинският – италийски език, чиято граматика не разчита силно на словореда, а предава значение чрез система от представки и наставки, които се добавят към граматическата основа. Латинската азбука се основава на етруската, която сама по себе си произлиза от гръцката. Въпреки че достигналата до нас древноримска литература е написана почти изцяло на класически латински (изкуствен, силно стилизиран и изтънчен литературен език от 1 в. пр.н.е.), в Римската империя всъщност бил разпространен простонароден латински. Граматиката и лексиката му се различавала съществено от класическия, най-вече в произношението.

Докато латинският бил основния писмен език в Римската империя, елитните кръгове на обществото били високо образовани и владеели отлично гръцкия, тъй като голяма част от изучаваната от римляните литература била написана на гръцки. В източната половина от Римската империя, която впоследствие станала Византия, латинският така и не успял да измести гръцкия.

Експанзията на Римската империя довела до разпространението на латинския в Европа и с течение на времето простонародния латински претърпял развитие и се формирали множество диалекти, от които впоследствие възникнали езиците от романската езикова група.

Древната римска религия не се уповавала толкова на стари писани разкази и повествования, колкото се стремяла да представи една сложна система от взаимоотношения между боговете и хората. За разлика от гръцката митология, тук боговете не били персонифицирани, а представлявали смътно очертани духове, наричани numina. Римляните също вярвали, че всеки човек, място или нещо притежава своята небесна душа (genius). По време на Републиката, римската религия била организирана и ръководена от строга система от свещенически постове. Епископската колегия била най-висшия орган в религиозната йерархия, и нейният първи свещеник (Pontifex Maximus) бил главата на държавната религия. По-късно, римските императори били почитани като богове, а с течение на времето този императорски култ придобил особено голямо значение.

С увеличаването на контактите с Гърция старите римски богове бързо започнали да се свързват с гръцките такива. Така Юпитер бил възприеман като равностоен по своята сила и божественост на Зевс, Марс бил свързван с Арес, Нептун с гръцкия Посейдон. Римските богове и богини са без животински части, могат да обичат и да изразяват чувства.

Главният бог е Юпитер (Зевс при гърците), а главната богиня е Юнона (Хера при гърците).

Много почитана е дъщерята на Юпитер – Минерва (Атина при гърците). Други богове са Вулкан (Хефест при гърците) и Нептун (Посейдон при гърците).

Съвсем скоро старите обичаи и порядки започнали да се забравят и пренебрегват и към 1 в. пр.н.е. религиозното влияние на старите свещенически санове намаляло драстично. Центърът на римската религия все по-бързо се премествал към императорските покои, знак за което е обожествяването на някои императори след тяхната смърт.

С течение на времето в империята навлезли и чужди религиозни култове, а към 2 в. християнството започнало бурно разпространение, въпреки гоненията. Император Нерон поставил началото на официална римска политика насочена срещу новата религия, а при император Диоклециан преследванията срещу християните достигнали връхната си точка. Константин I бил първия император, оказал официална подкрепа на християните и узаконил тяхната религия. През 391 г. Теодосий I забранил всички други религии в империята, освен християнството.

Гръцкото влияние се наблюдава и в римската живопис, като достигналите днешно време модели са предимно фрески, използвани за украсяване на стени и тавани във вилите на римския елит. Археолози намират образци на римската живопис в Помпей, на база на които учените обособяват четири периода в развитието на това изкуство. През първия период (2 в. пр.н.е. – средата на 1 в. пр.н.е.) широко използвани имитации на мрамор и зидария, включително и изображения на митологични персонажи. Вторият стил, наложил се през 1 в. пр.н.е., прокарал идеята за реалистично изобразяване на триизмерни архитектурни елементи и пейзажи. Третият стил, възникнал при управлението на Август (27 г. пр.н.е. – 14 г.), отрекъл установения реализъм в услуга на скромните украшения. Последният стил, наложил се през 1 в., прокарал като тенденция представянето на сцени от митологията, запазвайки архитектурните елементи и абстрактни образци.

От самото си възникване, римската литература била силно повлияна от гръцките автори. Някои от старите запазени творби са епически поеми, разказващи ранната военна история на Рим. С възхода на Републиката римските автори започнали да пишат поезия, комедия, трагедия и историческа хроника.

Древен Рим притежавал изключително развити за времето си технически постижения. Някои от тях се изгубили през Средновековието и били преоткрити едва през 19 – 20 в. Римляните, сами по себе си, не били толкова иновативни и изобретателни, колкото умели в присвояването и видоизменянето на чужди технически постижения. Нови идеи рядко се раждали, и повечето римски нововъведения са по гръцки модел и проекти. И все пак, редица знаменателни технологични открития намерили широко разпространение в империята и довели до неимоверно увеличаване военната мощ и влияние на Рим в Европа.

а) архитектура

Римляните били особено известни с архитектурата си, включена в категорията Класическа архитектура. По време на Републиката стилът на строене бил почти идентичен с гръцките образци. С изключение на два нови стила на подреждане на колоните и някои др., до края на Републиката не били осъществени съществени нововъведения.

Към 1 век пр.н.е. римляните започнали широко да използват бетона (открит през 3 век пр.н.е.). Той скоро изместил мрамора от позицията му на най-използвания строителен материал и позволил да бъдат изпълнени редица амбициозни архитектурни проекти.

б) пътища

Бетонът позволил създаването на издръжливи, павирани пътища, които били ползвани хилядолетие след падането на Рим. Създаването на обширна и ефективна пътна мрежа драматично увеличило властта и влиянието на империята. Била построена с първа основна цел бързото придвижване на римските легиони. Скоро икономическото им значение като търговски маршрути станало огромно, Рим се превърнал в център на тогавашната световна търговия.

в) акведукти

Римляните построили голям брой акведукти за доставка на вода към градовете и индустриалните центрове, както и за нуждите на земеделието. Водоснабдяването на Рим било осигурено от 11 акведукта с обща дължина от 350 km (220 мили).^[81] Повечето акведукти са били строени под земната повърхност, с малки части от тях над нея – това са тези, които са подкрепяни с арки.